Сурвакането





Това е най-характерният за Нова Година обичай, известен в цялата страна. Изпълнява се в ранните часове на Васильовден. По смисъл е пожелание и обредно осигуряване на здраве чрез докосване със сурова (най-често дрянова) пръчка, и то именно в началото на годината. Сурвакарите са деца на възраст от 4-5 до 10-12 г. (някъде само момченца).

Събрани на групички от по няколко деца, те обхождат домовете на своите близки и съседи, като започват от своя дом. В чиста премяна и с торбичка, всяко дете носи свежо откършена и украсена пръчка, която има специално название - сурвакница, сурвачка, суровакница, василичарка и др. Нейната украса, свързана често с основния за даден район поминък, е твърде разнообразна - преплетени клонки, нанизи от пуканки, разнообразни вълнени конци, малки кравайчета. 


 

Най-напред децата удрят с пръчка всеки член от семейството, като започват от най-възрастния, и честитят:

Сурва, сурва година,
весела година,
зелен клас на нива,
голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
живо-здраво догодина,
догодина, до амина...

Сурвакарската благословия (блаженка, слава, молитва, сорвакия) не се пее, а се изрича. Тя представлява вербална магия, чието действие подсилва осигуряването на здраве и изобилие във всичко. Често се сурвакат и домашните животни. При обхождането сурвакарите се провикват от първата врата: ''Сурва, сурва година'', а вътре сурвакат всички наред с думите: ''Сурва година, весела година, живо здраво догодина, догодина до амина''. В някои села децата пеят и песни. Навсякъде те получават от домакините кравайчета, плодове, орехи, сланина, дребни пари и по-малки подаръци. Някъде дряновите пъпки от сурвакницата се пускат в полозите на кокошките, за да се мътят пилета. Среща се и вярването, че младите жени, за да им растат дълги и лъскави косите, трябва да ги измиват с вода, в която пускат откъснатите скришом пъпки. На връщане вкъщи децата в Пловдивско хвърлят пръчките в някой двор или в реката - ''да не носят у дома бълхи''.

В Централна и Източна България сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче дряновите клонки да се привържат, с което сурвачката добива форма на единично или двойно кирилско “Ф”. Има и още нещо – дряновата пръчка, оформена като сурвачка, има

магическа сила само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина! Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благапожелания за здраве, берекет и късмет. Никой не се отказва от тези удари, които носят магическа сила и правят пожеланията по-реални, напротив – колкото по-силни са ударите, толкова по-скъпи са наградите за нетърпеливите сурвакари.



Произходът на обичая сурвакане е спорен, макар че неговият смисъл е ясен. Не се оспорва неговият древен предхристиянски характер, макар че няма данни кой народ, траки, славяни или прабългари са го използвали. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки предвид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья. В основата на думата "сурвакане" стои коренът "сур" - "огнен", който се свързва с раждането на новото слънце. Засега обаче няма данни сред други древни и настоящи народи от индо-иранския кръг да притежават такъв обичай, което прави твърдението за чисто прабългарския произход на обичая не твърде убедителни. Някои автори правят външно морфологично сравнение на българската сурвачка с древния жезъл на античния Хермес, наречен кадуцей или керикеон, но чисто външната прилика не дава основания за изводи относно произхода на обичая. Сурвакането е новогодишен обичай и има за цел измолване на успешна нова година. Очевидно се вярва в магическата сила на дряновото дърво, което трябва увеличи силата на благопожеланията. Това заключение се съгласува с факта, че много древни народи са вярвали в божествената роля на особени дървета и гори. Древните българи са обожествявали някои видове дървета, по-специално дъба, считайки го за цар на всички дървета. Освен древните прабългари, етнически сродните с тях хазари също са обожествявали дъбовите дървета и са им принасяли жертви. Хазарите почитали и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на боговете. Вярва се, че който отчупи клонче от тях, е заплашен от полудяване и смърт. Доказано е, че славяните също са обожествявали дъбовите дървета. При древните гърци храмът на Зевс бил построен сред дъбова гора. Омир е сравнявал мъжката сила и издръжливост със силата на дъба. При древните източно-кавказци, а вероятно и при техните съседи прабългари, в деня на възраждащото се Слънце (25 декември, Коледа) се е запалвало дъбово дърво наречено Гула, което значи Бъдник. Същият обичай на същия ден е характерен и за съвременните българи, макар че все още не е ясно от траките или от прабългарите той е наследен. При славяните, живеещи далеч от България обичаят Бъдни вечер със запалено дъбово дърво няма, но в съседа Сърбия той е съществувал в близкото минало и днес отново се възражда. По всичко изглежда обаче, той е заимстван от България, където той има най-вероятно синкретичен прабългарски и тракийски произход.

Източник:
Tags.tutmanik.com

Научете всичко за Коледа и Нова година на
Коледата.ком

 

Bookmark and Share


 

Търсачка
 
 
Фейсбук
 
Реклами
 
 
Counter This website was created for free with Own-Free-Website.com. Would you also like to have your own website?
Sign up for free